Разказът на един психолог за срещите му с деца с трудна съдба

Jan
2020
20

posted by on Статии

Comments Off

10806289_889153844451288_4254780497381198997_n

Ранната интервенция те поставя пред много предизвикателства, които трябва да преодолееш и въпроси, на които да си отговориш. Сблъсках се с доста ситуации в професионалният ми живот, които промениха моят светоглед и много често ме изправяха пред вътрешното ми безпокойство за незнание. Един от първите ми основни въпроси беше: Как говорят бебета, как да разбера -техният език? Струваше ми се доста сложно, е нали те не говорят!

Една от първите ми срещи с бебета беше в Дом за медико-социални грижи за деца (ДМСГД) Шумен по проект на Уницеф, ”Семейство за всяко дете”, където трябваше да правим оценка на децата, които бяха настанени в домът. Работата ми бе в приемно отделение, където се настаняваха децата веднага след като бяха родени и оставени от родителите си. Влизайки в отделението, персонала ми обясни, че при тях бебетата са много кротки и не плачат. Направи ми впечатление друго: липсата на играчки, и това, че някои от бебетата бяха на по три-четри месеца, но стояха прекалено статично, като през цялото време ме следяха с поглед. След няколко дни забелязах, че колкото повече им говорих, толкова те повече се оживяваха и раздвижваха. Това ме окуражи и започнах да им разказвам, че имат ръчички, като им подавах играчки и им превличах вниманието, пеех им песни.

Скоро деца взеха да се изненадват от факта, че могат да си движат сами ръцете, да ги „командват“. Незная дали сте влизали на такова място, но искам да ви го опиша. Това са стаи, където се побират две или три легла. Всяка стая е разделена от другата със стъкло, на мен ми приличаха на аквариуми. Когато започвах работа от първата стая пред мен беше тихо, децата не се движеха.  Стигайки до средата на отделението наблюдавах следното: там където още не бях влизала беше все така тихо, но от там, където бях минала имаше „буря”, т.е. децата бяха оживени, гукаха, разглеждаха си ръчичките или играчките, които се научиха, че могат да държат сами. Един ден настаниха ново дете, което плачеше, много плачеше първият ден, вторият ден, на третият ден спря. Разбрах, то спря да плаче, защото нямаше кого да вика. Бях цялата разтърсена от осъзнаването, че работих в депресията на тези бебета, и че те не бяха кротки, те бяха тъжни. Бебешката депресия освен симптомите, които се наблюдават е нещо, което и се усеща. Тя като, че ли преминава през теб и те разтърсва, трудно е да се опише с думи. Да, най-малките деца деца  не говорят, те се изразяват без думи и разбират.

Една друга ситуация обогати знанието ми за езика на децата. Отделението, в което работих, беше разделено на две, като на вторият етаж децата бяха по- големи: над четири месеца до година.

В един от дните персонала ми казва как едно от децата Пепи отказвал да се храни с пюре, и понеже за него няма мляко те събирали остатъците от другите деца и му ги давали, само за да го нахранят.  Запознах се с него, той беше будно дете, не се спираше на едно място и очичките му шаваха, беше по различен от другите бебета,по жив. Тогава отдадох това на факта, че майка му не се беше отказала от него, а го беше оставила за отглеждане поради тежкото си материално  положение.

Заставайки до неговото креватче, започнах да му говоря, обяснявах, че вече е пораснал, и за това трябва да се храни с пюре. Говорих  му, че като се храни с  тази храна, която има друг вкус,  ще стане силен и голям. Предложих да пробва малко и  да си помисли, а аз след като нахраня другото бебе ще се върна и ще очаквам той да си изяде храната. Така и направих: нахраних другото дете, върнах се при него и той се нахрани, за първи път с пюре. След това той вече нямаше проблем с храненето. Това се случи пред персонала на отделението, който първо ме гледаха с насмешка, какво толокова говоря на тези бебета. След това останаха учудени, че това работеше, а накрая бяха се оплакали, че превъзбуждам децата.  Но това вече нямаше никакво значение, защото аз прозрях, че отваряйки едно пространство за възможното слово на детето, то ти отговаря , въпреки ,че е без думи.

До тук, освен, че трупах опит, трупах и много въпроси: Защо тези родители изостават децата си! Как се формира желанието за дете? Как се е прекъснала връзката майка –дете и дали въобще я е имало.

Един друг от случаите в ранната интервенция ме предизвика да търся отговори на тези въпроси, както и да си задам нови. В центъра се обаждат за консултация  родители на дете родено с аномалия. Заявката беше разговор с родителите за това дали да си отглеждат детето или да го изоставят. Знаете ли, не знаех какво да правя и какво да говоря, със свито сърце отидох на тази среща. Там срещнах една млада жена, родила първата си рожба, уплашена и тревожна.

Седнах до нея и казах: ”Говори, каквото искаш, аз просто искам да те чуя.” Тя сподели много неща, но най-вече тежестта от решението, всичко беше в нейни ръце. За да облекча това положение привлякох нейната майка в разговора, която явно я подкрепи за това да не изоставя детето си. Тогава си зададох въпроса: Къде е бащата и къде е мястото на бащите в тези ситуации, защо решението да е изцяло на майката. /Бащата беше казал: “Както решиш, но можем да си имаме здраво дете!“/. След известен период от срещи тази майка взе решение да си гледа детето. Продължихме работа с нея и нейното детенце в Центъра за ранна интервенция. Сега вече това бебе е голямо красиво дете, радва се на живота, развива се добре и расте със своите родители. Един ден тази майка поиска да говори с мен, каза ми: “ Знаеш ли, много искам да говориш с едни родители, които се чудят какво да правят. Можеш да им,помогнеш, както помогна и на нас.“

Тогава разбрах, че съм помогнала. Знаете ли, това е наградата от нашата работа, това са плодовете, които събираме, когато заставаме до някого в неговото страдание. Когато не отиваме при него с готови отговори, оценки и препоръки, а просто го оставяме да говори. И заедно изобретяваме начинът, чрез който майката да изживее траура по въображаемото си дете, за да може да продължи живота си с реалното.

Начинът на работа в Центъра ранна интревнеция и обученията, през, които сме преминали, ни научиха ясно да осъзнавам връзката родител-дете в ранното детство. Имено затова работата ни е насочена не само към децата, но и към техните родители. Чрез индивидуални  консултации на родителите им се предоставя възможността да си кажат притесненията, да разкажат историята около раждането, да им предоставим пространство, където да се изразят. Така имахме случай на дете със синдрома на Даун на 1.3 месеца което всеки път преди да влезе в Центъра повръщаше, влизайки вътре беше спокойна и си играеше. Имаше причина за този нейни симптом, който притесняваха майката. Разбрахме от историята, която разказа, че след като се е родило детето, то веднага е било прехвърлено по спешност за лечение в друг град. Без да има възможност да се види или докосне до майка си. През това време на раздялата, майката докато все още е в болница е била подложена на атаките на много хора, лекари и близки. Те са я убеждавали как трябва да се откаже от детето и да го даде в дом, защото няма да може да се грижи сама за нея. Майката категорично отказва да чуе за това, но думите я нараняват и депресират. Спомена също, че детето повръща, и когато види болница, а Центъра за ранна интервенция се намира в бившето ДМСГД/Дом майка и дете/, сграда,която на външен вид прилича на болница, сграда, където са били изоставяни нежеланите деца. Попитах дали е разказвала на детето си историята за нейното раждане. Естествено майката беше много учудена от въпроса ми „Ама тя какво ще разбере!?”. Казах да разкаже цялата история, и да отбележи колко много се радва да я има в живота си. И познайте: ”чудо” детето спря да повръща- думите наистина действат.

Това чудо на говоренето с малките деца и резултатът от казаното се повтаряше с  годините. Знанието за това, че на малките деца трябва да се говори и да се обясни светът. Проумяването, че бебето е като теб и не бива да го подценяваш, защото е малко, ми помагаше да продължавам.

Но все пак в процеса на работа въпросите взеха да се задълбочават все по-вече, всеки един нов случай предизвикваше нови и даваше различни отговори. Около работата с осиновените деца и техните осиновители, нещата взеха да се усложняват. Виждах деца, които буквално се залепяха за майките си или майките се залепяха за децата. Виждах в прилепените за осиновителите си деца един огромен страх, да не би отново да бъдат изоставени. Наблюдавах етапите през, които преминаваха в изграждането на връзката родител-дете. Виждах поведение на скачени съдове, както колебанията и въпросите, които напираха, в родителите и в децата.  Наблюдавах вече последиците от изоставянето на децата, и как в много случаи те са  преодолими с помощта на родителите и т.н.  Тогава осъзнах, че предизвикателствата пред мен никога няма да свършат, защото всяко дете и всеки случай са различни и неповторими. Но основното, което разбрах е, че не съм експерт за всяка ситуация и това ми доведе един покой в свободата да нямам готови отговори. Да чакам да ме поведе конкретното дете, родител, случай, и заедно да изобретим едно решение, което да е уникално. Направих си един извод, които за мнозина може би ще бъде странен, а той е: ”В покоя на незнанието , се крие най-голямото знание!

Веселина Василева –психолог, специалист РДР

 

 

10806289_889153844451288_4254780497381198997_n